Манол Генов: Ако се опитваш да сепарираш историята, отиваш на бунището й

Авторитарните режими са еднакво зло без значение в коя част на ХХ век са и е пагубно да ги оценяваме избирателно

Група народни представители от БСП ЛЯВА БЪЛГАРИЯ депозирахме преди броени дни проектозакон, с който авторитарните режими в периодите 1923-1926 и 1934-44 година да бъдат обявени за престъпни. Тепърва очакваме качествен, широко обществен и почтен дебат. Съзнаваме колко деликатна тема е това „да пипаш историята” и да правиш оценъчни квалификации за нейни периоди. На много политици от най-новата ни история, а и на не малко днес, им е на лесно място способността да развяват колко престъпен, тоталитарен и вреден е бил периодът от втората половина на ХХ век за българското общество и държава. За времето от едва две десетилетия успяхме да си насадим усещането как единственото зло, което страната ни е преживяла в ХХ век, това е периодът 1944-1989 година. В удобна услуга на партии и лица в обществено обръщение това продължава да се случва и днес. Не знам колко е необходимо да припомням острото обществено изумление, което само преди два месеца произведе една рискова до екстравагантност идея. Тогава  гражданинът- народен представител Методи Андреев прокламира законодателна забрана на т.нар от него комунистически символи, паметници и пр. След този изблик дори високопоставен политик можа да се подхлъзне. Нескопосан и исторически рисков пирует се оказа подкрепата, която тази изумяваща идея получи в лицето на държавния глава.

Не е нужно историята да ти е професионално занимание, за да прозреш една проста истина. А тя гласи, че по-лошото от това да не познаваш историята, е да решиш да я четеш избирателно. Още по-страшно е да я представяш умишлено пропускливо и на другите след теб. Оценъчното възприятие на всеки един исторически период е право на всеки- според ценности, познания, среда, възраст и пр. Но когато писането и оценяването на историята се прави с мисълта кое да се познава и как да се представя, тогава волностите не са най-добрият жанр. И всеки политик, който дръзне да го прави, ще изгори в блатото на забравата.

Вече повече от четвърт век ние се опитваме да бъдем съвременна европейска държава с тествани рефлекси за историчност на миналото й. Прекрасно знаем как в съвременните документи на Съвета  на Европа, ОССЕ и Европейския съюз е поставен ярък акцент върху „двойното наследство“ на държавите от Централна и Източна Европа, в т.ч. България, които са преживели както авторитарните режими и нацизма през първата половина на ХХв., така и тоталитарния социализъм в периода след Втората световна война. Точно в тези документи нашите политици би трябвало да са прочели изричната теза как  „трябва да се насърчава разбиране по отношение на двойното наследство, понесено от диктатурите в тези страни“. Заедно с това, в резолюцията се отбелязва, че „милиони жертви бяха депортирани, хвърлени в затвори, измъчвани и убити от тоталитарните и авторитарните режими през 20 век в Европа“, но изрично се подчертава, че едно от най-чудовищните престъпления на нацизма – Холокоста „е единствен по рода си“.

За жалост, ние по нашенски обърнахме хастара и предпочетохме да дадем път на опасен превратен прочит. Дали за да се обслужат „ пазарно” настроения и новодемократични тежнения, или от по-лоши до неграмотност подбуди, но подобни европейски постулати продължаваме да изпълняваме половинчато. И пропускаме огромния риск, който трупаме вече толкова години. А това е рискът съзнателно да късаш страници от собствената си национална история единствено с нагласата, че сега не са ти удобни. Така допуснахме да насадим на вече няколко поколения българско общество как едва ли не „лошата история” за България на ХХ век се побира единствено във времето след Втората световна война и до 1989 година. Като че ли повярвахме, че само тогава е имало страшни авторитарни режими, които са се саморазправяли физически и всячески с противниците си, унищожавали са съдби и са отнемали живот. Защото и животът дори е бил по-маловажен от авторитарната власт и запазването й с цената на всичко. Вместо почтено и хладнокръвно познаване на историята ни, предпочетохме преглъщането на мракобесни периоди от първата половина на същия този български ХХ век. Тази инерция достигна уродливост с внушението как е престъпно и порочно да се честват дати от българската история от преди 9.09.1944 година, да се чете литература за това време, да се почитат герои, да се разказват човешки съдби.

Опасността, която ни влачи, включително и като държавна политика за образование по история, е повече от очевидна. Заради спорно политическо его самозванци на историческото поле започнаха да раздават рецепти за историята на страната ни досущ като нелегални знахари. Вече споменах как преди  два месеца гражданинът Методи Андреев роди една идея, според която би трябвало  част от собствената си история да превърнем в забранителен тапет, който заслужавал единствено дамгата на позора. Впрочем, силно се надявам, радетелите на тази идея да имат смелостта и да попрочетат какви са гражданските коментари на тази безумна идея-по медиите, в социалната мрежа и в средата на общуване. Хората са стреснати от подобно безумство, от дързостта за забрани, за етикети и наказания. Позволих си това отклонение, за да дам един пример докъде може да доведе нелепостта да казваш кое може и кое не може да се познава от българската история и кое заслужава етикет „лошо” и „добро”.

А истината е, че първата половина на ХХ век за България има тежки периоди на авторитаризъм и стотици и хиляди българи са били жертвани в неговото налагане и отстояване. Кому правим чест като прикриваме тези части от историята ни, каквито са терорът след 1923 година, например? Или мракобесните години на почти пълно лишаване от граждански права след 1934 година уж в името на защитата на държавата? Колко информирани и формирани ще са днешните поколения българи, ако ние нямаме куража и отговорността да дадем оценка на потъпкването на Търновската конституция и нейните демократични устои от времето преди Втората световна война у нас? Или пък ако предъвчем угодно неизвестно в каква полза репресиите върху антифашистките сили, прогресивната интелигенция и опозицията от същото това зловещо десетилетие. Защо допускаме самодейни историци на ниво ПУЦ/ производствено-учебен център/ днес ще казват колко престъпно нещо са сърпът и чукът, а паметникът на антифашисти трябвало да има указателно-информационна табелка, че ставало дума за престъпен режим. В същото време налагат ни да си спестим оценката за самоубийственото въвличане на Царство България в съюза с нацистка Германия, за приемането и прилагането на антиеврейското законодателство и пр.И как, ако всичко това го допуснем, ще се изпъчим и ще кажем, че изпълняваме духа на европейските документи за оценка на историята от ХХ век.

Крайно време е да разберем ясно и недвусмислено, че с подобна уродлива гъвкавост на историческите си оценките унижаваме и  националната си памет, а и решително издълбаваме разлома сред обществото ни. Помирението на една нация има друг път и знак по него е историческата коректност, от която неизвестно защо още бягаме. Сега продължаваме да правим политически събития от това как в единия край на града или селото има паметник за жертвите на фашизма, а в насрещния край- на комунизма. А наследниците на едните и другите жертви искат общ прочит и оценка на случилото. Защото само така може едно общество да продължи напред. Имаме красноречиви примери как една Испания например успя мъдро да помири обществото си с почтено прочитане и оценка на историята си. И така да продължи напред.     

Известно е, че ние още през 2000 година имаме приет закон за обявяване на  комунистическия режим в България за престъпен. Трябваше да изтекат 15 години, за да плеснем чело и да признаем, че подобен род исторически оценки не се правят по този начин.  Купища факти и оценки за това време се оказаха болезнено спорни, преекспонирани и разминаващи се с исторически данни, квалификации и документи. Сега от отстоянието на същите тези 15 години БСП лява България е категорична , че този т.нар. закон няма нищо общо с юридическата същност на понятието закон, а е бил приет като откровена политическа декларация, намъкната в кройката на закон. Въпреки всичко това, този текст продължава да носи статуса на закон и на него дори се позовават удобно политици.  Поредицата от пет български парламента от 2000 година насам с нищо не е била провокирана този закон да бъде коригиран, допълнен, актуализиран. И обществото ни най-сетне да премине през катарзиса на общ прочит на историята си, стъпила на истината, доказателствата и общочовешките ценности. Питаме се, не изтече ли достатъчно вода, за да узреем за една общо приемлива, авторитетна с консенсуса и мъдростта си декларация на Народното събрание, която еднозначно и без разделителни линии да осъди всички периоди и прояви на авторитаризъм и тоталитаризъм? И за това да няма никакво политическо изкушение дали е преди или след 1994 година. Защото е крайно време всички да проумеем, че осакатената история инвалидизира нацията и то далеч не за едно поколение.

И докато чакаме подобен обществен катарзис да застигне парламентаризма и управляващите, е редно да наваксаме поне с оценките си за историята. Защото допускането на бели петна в нея може да има епидемични последствия не само за съвременниците ни, но и за онези, които чакаме да се родят в тая страна като поколение след нас. Затова току-що внесеният законопроект от група народни представители от БСП лява България съдържа убедеността, че  е нужната отдавна полезна добавка към коректната историческа оценка на българския ХХ век.

Отчитайки реалностите обаче /наличие на приет закон през 2000 г., който действа при различни парламентарни мнозинства/, предлагаме законопроекта за обявяването на авторитарните режими от 1923-1926 и 1934-44 година за престъпни. Още повече, че страната ни има исторически ангажименти за такъв прочит и оценка още от Парижкия мирен договор от 28 октомври 1944 година.

Вероятно този законопроект ще бъде подложен на обществен дебат и припомняне на историческите доказателства. Нека се направи, но коректно и достоверно, без внушението, че някой държи печата върху историята ни. Защото е време да си припомним, че концлагери е имало и преди 1944 година. Защото в концентрационните лагери „Гонда вода”, „Св. Никола”, „Еникьой”, „Св. Кирик” са хвърляни десетки и стотици българи, неудобни и съпротивляващи се на авторитарните режими от времето преди 1944 година. Избивани са невинни хора, без съд и присъда, ограничавани са драстично граждански и политически права. Само две имена от двата различни авторитарни периода преди 1944 година са достатъчно емблематични. Имената на Гео Милев и Никола Вапцаров. А колко още знайни и незнайни, интелектуалци и работници, студенти и обикновени опозиционери са станали жертва на авторитарността на властническите режими тогава. Наследниците и на тези жертви искат историческа справедливост, за да се израсне до така отлаганото ни помирение с историята. И нека не забравяме, че който си позволява да сепарира в собствено удобство историята на държавата си, е обречен да стигне до бунището й. Време е да го осъзнаем.